Положението вместо да се влошава, остава неясно. С такава неадекватна дефиниция може да се определи петролното дередже на държавата. Нищо не е това, което е. Както се казваше в един филм за паранормалните явления: „Совите на са това, което са”.
Лицензът на „Лукойл” не е това, което е. Вчера България гадаеше ще работи ли рафинерията или да? Няма ли да работи или не? Кой е по-голям – Агенция „Митници” или съдът? На кого се пада последната дума – на правителството или на Темида?
Докато не се сложи ред кой отговаря за истината в България, тя винаги ще е като совите от оня филм. Ето защо народът не вярва на никого. Тъпанът, че рафинерията е останала без лиценз, се спука на втория ден. Съдът върна нещата в изходно положение и министър Трайков започна да се обяснява като ученичка.
Така е в България – днес за днес, кръпка до кръпка, полуистини и полулъжи. А може би така е по-добре. Живеем на сцената на театъра, играем в него, даже сами си ръкопляскаме. И ни е весело. А дали „Лукойл” работи или не – какво ни пука? Важното е Трайчо Трайков и Валентин Златев да продължат активно да изпълняват поддържащите си роли в театъра на абсурда.
